Търсене в този блог

сряда, март 26, 2008

Записки и щрихи за обективната реалност

Слушалките ми издънват ушите. Не мога без тях, не мога без музиката. Иначе, ми е толкова скучно в метрото, в автобуса, в трамвая. Аве - навсякаде. Имам нужда от моя ритъм, да се потопя и да избягам от всички кофти слухови дразнения, които се опитват да навлязат в ушичките ми. Мамицата им...

Аве, замислете се как младите са се забили всеки в неговия си ритъм, абстрахирайки се от околния свят. Изглежда околния свят е взел да става застрашително отблъскващ... Може на мен така да ми се струва само, знам ли? Или ние целенасочено се опитваме да избягаме от него...

Аве каде отивате ве, драги ми спортисти? 'де ше идете? Никадее! Реалността е тук и сега, и обикновено е по-голяма и значима от нашето собствено съществувание, жалко...

А някой беше казал, нещо от рода на "реалността - това е моя представа", или нещо такова... Е, не знам кое е по-значимо. Ние, бягащи от тази реалност и отказващи да я примемем...? Или реалността, която, макар и отхвърляна, си остава абсолютно обективна и непоклатима от мястото си в пространството? Нека всеки решава сам за себе си. Но само факта, че си задаваме тоя въпрос - за значимостта на човека в обективната реалност, говори за това, че нещо в тая реалност не е наред. Или ние сме станали прекалено префърцунени и чувствителни и все нещо циврим и не можем да си угодим, или...реалността е станала отблъскващо груба и нехуманна. Кое е по-важно - чисто обективната или просто човешката, макар и доста субективна гледна точна на човека за света около него?

Не знам, всъщност целия този спор може би няма никаква логическа обосновка и е случаен резултат на странното ми емоционално състояние в момента. Дал съм си свобода на въображението и емоциите... Поотприщил съм си философското мислене, може би... А света, разнищван или не от мен, си остава все същия. И 94 и 280 са си същите... И сградата на БФ си е същата... И калта по улиците си е същата... Никой не ме пита дали искам или не искам да бъдат точно такива каквито всъщност са, защото те са точно такива преди аз да знам нищо за тях. Аз влизам в техния филм, а не те в моя... Защо трябва да си мисля, че мога и трябва да ги променя по мой умисъл и по моя представа...? Защо трябва вечно да си мисля, че живота ми е виновен и трябва да се чувства супер гузен за това, че не е такъв какъвто аз искам да е...? 'се някой ми е виновен... Не знам, дано при вас да не е така...

Аман от хора, вечно недоволни. Аре или да реализираме идеите си, или да се абстрахираме настрани и да ги забравим, шото от тях освен да ни боли и да ни образуват дребни дразгички, с възможна прогресия към язви, неврози и тем подобни чудни болежки в бъдеще, нищо друго няма да спечелим. Ех, че сложно го казах, сорка... Прочетете го пак. Извода - няма файда от мечтатели и фантазиори. А от здрава майсторска ръка и точна инжинерна мисъл. Нека нещастниците неразбрани да си драскат в скритите до възглавничката тефтерчета оди и балади за неусъществения и ненамерен смисъл на живота... А през тва време ние да земем да построим нещо най-накрая, да направим нещо в този живот...
Публикуване на коментар