Търсене в този блог

понеделник, януари 06, 2014

Класическия живот на един малък пич

Минчо беше увреден от малък. Бълнуваше и се друсаше с прах за пране. После пак бълнуваше. Въртеше се докато спи в плен на своя чест шизофреничен делириум. Нямаше приятели, само видения. Бленуваше по красивите момичета, още повече - имаше изострено чувство за естетика и обичаше красотата сама по себе... Но не можеше да има нито едно от тях. Красивите момичета в класа. Или съседните паралалки. Защо ли? Защото беше сдухан, несговорчив, недорасъл, с едва наболи по зубърски мустачки. И така вече близо 15 години. Бе на 29. Вечно отстъпваше. Тъпо му бе. Живота ми се изплъзваше измежду пръстите , а той остаряваше в своето безсилие и незначителност... Минчо умря на 34. Падна от строеж в който се събираше с още няколко (но никога повече от 5-6) "приятели" по съдба. Отритнати аутсайдери, мечтаещи за други планети. Бе се надъхал с попърс, изведнъж му причерня, залитна и падна от стъпалата между 2-рия и 3-тия етаж. Жалко бе. Никой не очакваше. Другите се уплашиха, после поплакаха малко, но не много. Страх ги бе. Никой не разбра за Минчо. Родителите му бяха родом от Павликени, до В. Търново, но... Баща му бе починал , майка му бе отишла на гурбет в Италия. Преди 7-8 години... Постепенно изгубиха връзка. А и не си приличаха. Сам бе Минчо. Сам и се спомина. А не можеше ли да бъде инак... ? из "Изтърваните възможности на нашите животи"...
Публикуване на коментар