Глава 5: В БГ
Жоро бе във Варна на „МУУРЕЕЕЕЕЕЕЕЕ”! Това бе велико събитие за неговата гларускска душица. Па и кво, кой не обича да плава, да са рие в пясъка и да прави дупки, загледан в знойни моми, обикалящи наоколо по и по без горнища. Лично Жоро предпочиташе тези без, но и тези със хващаха окото. А и измежду тези без (горнище - бел. авт.) имаше и такива, за които по-естетично би било да са със (горнище - агейн), понеже са бяха бая виснали. То от възрастта. Но кой всъщност подбира? Жоро не. Нивга. Той бе краен и ортодоксален ценител на женската голота. Колкото повече, толкова по-добре... А нема това не бе и самата реалност, такава каквато всъщност е. Да, определено Жоро, както вече споменах, бе натуралист човек. Ценеше естествената женска красота, но се кефеше и на тунинговани мацки, от друга страна... „Па и що не, щом тея моми толкус съ са постарали да са напраят, що да не ги зарадвам с малко мъжко внимание, зарад тях гу прая аз, не чи аз нещу...” - мърмореше сам със себе си по въпроса по разисквания естетически въпрос Жорко... Дълбаенето в темата провокираше протичането на лигите му и въздигането на малкия Жоро, който според Жоро, всъщност никак не бе малък. Голям, малък - толкоз... Всеки рицар се брани с меча, който има... С който Ескалибур го е дарил...” - мълвеше наум Жоро. И си правеше дупки в пясъка, и чайки грачеха нежно. Всичко бе прекрасно. „Варнаааа, моретооо, сините вълниии...”
Глава 6: Пропадане
Жорко тичаше със самар на гръб обратно към корабчето си с усмивка на уста. Нямаше търпение да започне работа отново, доказвайки се пред шефовете си колко е целеустремен и самоуверен. Почивката му се бе отразила добре... „Сега ще им покажа какво мога и колко съм готин, тези копеленца ще ме обичат и уважават. Всички - шефовете, колегите, гостите... Ще ме боготворят” - унесъл се бе в амбиции Жоро, подтичвайки нетърпеливо към корабчето, мяркащо се вече на хоризонта жоров...
Абе, хора, не ви ли се струва, че има нещо гнило в цялата работа (бел. авт.)? Всъщност всичко изречено до тук бе пълна лирическа измислица. Истината е, че Жоро бе посърнал до нема и къде, понеже трябваше да се връща в своя плаващ затвор, а на всичкото отгоре, след последните си изпълнения, включващи най - грубо (в хронологичен ред) свинско препиване, грубо и продължително псуване на единия шеф в изключително нелицеприятно състояние и пропускане на последния работен ден преди ваканцията, поради гореизброените причини (и някой други дребни подробности), Жоро бе особено плах и чувствителен. Дриснало му бе в душичката. Бе дочул, че ще бъде преназначен като чистачка. Не искаше да повярва на чутото. Разцъкваше напред-назад из познатите централни площади на Кюлн, където точно преди 2 седмици бе скитал цял ден в изключително нетрезво състояние, изчаквайки следващия ден и полета си (наяден с гъби, напофен и начертан, учтиво почерпен от случайно появили се Пазарджишки „биричеди” и скъпи сънародници. „Мила си ми татковино, а още повече и твоите чеда, безразборно пръснати по света, и по-концентрирани назапад, къдет по се живей..., всеки знай”. И тъй де, Жоро си видя кораба, сви му се сърцето... пообикаля в кръг, седна на една пейка, послуша рап, пусна си чалга, па се пооспукои. Каза си, напред, не ме ебе, мечка страх, мене не... или нещо такова. Не го цитирам направо, затва и не слагам кавички. Той Жорко си е труден за цитиране с тази негова отмерена книжовна и високо удушевена североизточна реч... но това едва ли вълнува драгия читател и особено точно в този сублимен и съспенснат момент.
Жоро все пак се качи на кораба, „ даде 5” на всички наутици (че по-добре точно сега е да си има приятели, и без тва враговете са му бол) и пристъпи смело надолу към преизподнята, опа, пардон - рецепцията. Там го чакаше.. Никой... Поседя малко, отмести се от крак, поцъка с език. Ето че се появи и новия му менаджер. Около 1,95 висок, студен шибан холандец, или поне пред Жоро тва беше показал,. Гледаше го от високо и му режеше сърцето. Гадно копеле бе тоя Мартен Комп...хуис... хаус или нещо такова. Жоро така и не се научи да произнася шибаното му име. Мразеше този мадафакър от дъното на душата си и имаше защо - та той изобщо не харесваше Жоро, а да не харесваш Жоро си е направо за мразене. Абе, то не само той не харесваше Жорко де, ама той особено много. Абе много хора, всъщност бяха срещу Жоро, което не го плашеше преди, когато на власт бе стария му менаджер, който макар и съвсем логично да се оказа в последствие гей, поне харесваше Жоро. „Обичам те, като мъж”, бе изрекъл веднъж Тео (стария му менаджер), в момент на крайно алкохолно опиянение. И все пак... „по-добре дърт педераз, който те обича, отколкото тъпо амбициозно копеле, което те мрази”, мислеше си Жоро и въздишаше по безпаметните мигове след 6-тия или седмия шот от добрия стар Женевър, така обичан от добрия стар Тео... „Ех, Тео, хубао, че поне бе професионалист и не поиска нещо повече от мен, шото... това нямаше да го бъде... И все пак, ще те запомня с добро...” - отнесъл се бе в мисли Жоро, докато новия му началник му обесняваше, че имал нова програма за него, включваща чистене на кабини, кенефи, миене на чинии и сервиране по време на вечеря... Но да не ви оттегчавам, то и Жоро му беше оттегчено достатъчно и не слушаше, а само се сдухваше, но само наум, неиздавайки по никъв начин вътрешните си страдания...
Много се разтаках... ще го давам по-набърже без да вниквам в толкова детайли, че съм гладен а трябва и да си пера гащите, чорапите и най-вече шибаната униформа, че я оплесках с мазнотии неска в кухнята, докат измия около 420 чинии, да еба живота му несправедлив (бел. авт.).
И така, вътрешните страдания Жорови се изразиха много явно плавно и логично, външно. Жоро зе да чисти квото му дадат и да бачка, каквото трябва. Замисли се, „деба, тая работа требва да е мноо ниско квалифицирана, шом ме връткат кат от позиция на позиция кат въшлива мастия тъй лесно... Или можеби искат да ме подготвят за менаджерска позиция, опознавайки работата от различни ъгли... И се пак, най- си мий убау зад бара, до питиенцата, деба мамитуму...” съвсем простичко разсъждаваше наум Жорко, докат лъскаше вратите на една душ кабина. Появи се новото му шефче, хеад-а на Хаускипийнг департмента - Субаджо. Инди мадафакър, който се струваше готин на Жорко, преди да му стане шеф и да почне да го командори кат пълен боклук. „Да тий шеф такова лайненце си е супер лайняно... и пропаднало” - помисли си Жоро... „Се пак аз европеец ли съм или маймуна, да ма командори тоз дръпнатия дет не мож да изпий две ракии и/или да играй кючеци по масата у кръчмата цяла нощ и после пак да не гу ибе кат утиди другия ден на работа... Бахти амбициозното, изпълнително и работливо копеленце...” мислеше си Жоро. Имаше махморлук отново. Светът бе тежък... Не се бе променил, даже никак...
И така се занизаха дните. Доста бавно. Жоро правеше впечатление, че се е променил и е изоставил злите си алкохолни навици. Нищо подобно, просто нямаше време да си напазари 20-30 кена бира и да почне да пие по 5-6 на вечер и после да ходи кат забавено зомби рано сабалям абсолютно всяка сутрин из кабините, преструвайки се че уж ги чисти, а всъщност само пръцкайки и разваляйки атмосферата, буквално... И пиейки кафета... И после пак пръцкайки, дрискайки и уригвайки се. И оплаквайки се, много и то. Какъв типичен Българин. Да се оплакваш от всичко, това му е фацата”, мислеше си Жоро. „С псувня на уста по-лек е света”, обобщаваше Жоро и му „ебеше майката” по всевъзможни начини със завидно усърдие... Жалко само, че нямаше нищо за клецане. Точно след тази последна мисъл, съм сигурен (бел. авт.), че Жоро би пожелал да сподели първата си рима на немски език, този груб, тъп и безмислено сложен език, който му се бе наложило да си поприпомни. А именно, римата за която говорим е следната... Треперите ли в очакване? Треперете - това е Тя (бел. авт):
„Das Leben is gefickt, wenn du hast nichs zu fick’”
Жоро не беше сигурен дали горесподелената мисъл е граматично правилна, и дали изобщо имаше некав смисъл, ма, не го ебеше. Вече можеше да рапира и на немски. Измисли си и втора рима, въплащаваща римовите му умения едновременно от два езика - „I’m getting’ so freak, wenn es komt Zeit zu fick”… За жалост, „Das Zeit zu fick” така и не бе дошло. С други думи сексът на кораба бе (поне за Жоро) пълен мираж. Не че Жоро не понамаза туй-онуй, ма за тази цел си плати, ама... нали човек веднъж живее, мислеше си Жорко с усмивка на уста, лъскайки... тоалетната чиния на амнайстата си кабина за деня... Трябваше да побърза, че го чакаше и дишуошинг. „Веднъж да се махна оттук и... ще покажа на всички колко съм готин... Как е възможно да ме поставят на такава позиция...” мислеше си Жоро, докато вадеше с ръка събралите се в сифона на кухнята всевъзможни мазнотии. „Пу дай ‘ба таз гнус, гняс и мазга” припяваше си Жорко с рима на уста. И продължаваше на глас (и без тва всички наоколо бяха индонезийци) - „Мож’ да пуша мноо трева, но за разлика от теб тва не ми пречи дай ба./ Жуля смело бяло и пия уиски здраво./ А наздраве, и си викам „браво”...”
И тъй. Жоро огладня и отиде да яде. Трябваше и да пере. До утре... или докогато ми остане празно време. Не вярвам да е скоро. Днес намерих, щот нямах бира, но утре ще си закупя доста, така че... (бел. авт.).
Публикации
