За Хората, Кучетата и Генното инжинерство

Отивам за работа. Бързам, закъснявам отново. Завивам зад ъгъла и... безмалко да сритам едно малко, сиво същество в тъмното. Заприлича ми на плъх, но се оказа, че е куче. И тая скромна и незначителна случка, не знам защо, ме хвърли в дълбоки размисли, на които ми се ще да дам израз в следващите абзаци…

Първо: Добре де, ама какво са ни направили кучетата, че да ги превръщаме от смели, диви, агресивни животни в жалки подобия на гризачи с изцъклени очички, прегракнали гласчета и тънки криви краченца. Как ли се чувства тоя, конкретния Пинчер. Дали не осъзнава себе си като… изрод в кучешкото царство? Как би се представил, когато трябва да спасява своята любима Далматинка от нахалния Боксер от отсрещния вход? И да речем, че конкретния Боксер не съществува и всичко е прекрасно. Пролет е. Люляци цъфтят. Птички пеят. А неговата възлюбена, съвсем случайно, е разгонена и го облъчва с феромони. Е аджеба, как ще си извърши съпружеския дълг, тоя нашия невзрачен Пинчер, когато любимата му е в пъти по-едра от него и той, колкото и да се надига на пръсти, не може да достигне целта… Любовна трагедия! Не искам да ги мисля дори, понеже се натъжавам, наистина…

Друг пример: Ако живеете в Студентски град, няма как да не сте виждали едни конкретни, адски дебели песове, които се навъртат около арабските дюнери над “Баба Яга”. Е, запитвали ли сте се, защо аджеба, тия кучета са се охранили така, че чак да им е трудно да се движат? Ами, много просто, заради нас, хората. Кучетата имат инстинкт за самосъхранение, включващ това, да изяждат всичко, което могат, понеже в природата не са имали чак толкова богат избор и толкова голяма трапеза. Сега обаче, в процеса на урбанизация и най-вече - крайното им установяване около определени закусвални, те не са могли да пренастроят тези си навици толкова бързо. То и ние, още не сме успели да преборим бушуващия в нас животински глад. А са минали толкова години еволюция. Кучетата ли да го направят, след като са доста назад след нас в еволюционния си път, а и тази урбанизация им се стоварва изведнъж… Горките те, дебелаци…

Откакто дойдох в София, забелязвам, че повечето кучета, които се отглеждат в апартаменти са нек’ви дебели, с криви крачка, трудно подвижни и с изцъклени очички… В природата нямаше да бъдат такива, определено. Още един пример за нащ’а въздесъща компетентна намеса. К’во пък толкова, искаме да имаме нещо живичко в нас, че да си го мачкаме и гушкаме… Толкова е забавно.

На нас всичко ни е забавно. Правим големи кучета, правим и малки кучета. Правим дебели кучета, набръчкани кучета, кучета със сини езици, правим котки без козина, правим пилета с четири бутчета… А бе, правим си к’вот си искаме, кой може да ни държи сметка? Толкова е интересно, след като си разбрал формулата на живота, да я използваш по свой си начин. И да бъдеш създател, творец… Ей така, на игра…