Петък надвечер

Ставам... Изхвърлям препълнените пепелници и си вземам фъстъчки по инерция. Имало е банкет снощи. Нормално. Криво ми е доста. Иде ми да повърна и да се озходя, едновременно. Изпивам литър и полвина чешмяна вода и се замислям за живота си, ей така междудругото. За малко само. Сдухвам се, понеже откъдето и да го погледна виждам очебийната истина, че съм супер безперспективно деграде и нищо повече. А имах такива възможности, или поне според класната ми във Вапцаров - госпожа Цанева. Много мила женица...

После пак си лягам, понеже ми е мега криво и нямам сили да правя каквото и да е...

Будя се към шест и полвина. Вдигам щорите. Навън е сумрак, както е и в душата ми. Мрачно и задимено. Драйфами се от наслоения тютюнев дим, пропит в губерите и килимите. Толкова много банкети, толкова много гняс и сгъч, тонове помия и отрова, витаеща във въздуха и в дъното на чашите. Разлята и засъхнала по масите. Алкохол, трева, амфети и други порочни субстанции. Разредена отрова под различни форми и количества. Продаваемо псевдо щастие. Може да си го поръчаш и по телефона и след половин час е вече у вас. По същия начин както можеш да си поръчаш курва или пица, когато те е налегнал тревоманския глад. Нещо такова...

Никое време е. Мислите ми са неопределени и неподредени. Мога да се опитам да ви поговоря по теми с философски и екзистенциален привкус, но едва ли ще ми се получи, затова няма да го правя. Не ми връзва напоследък. Губя цел и посока. Мъжа трябва да има цел, към която да се стреми. Ламя, която да победи и принцеса, която да спаси. Аз май ги нямам. Май съм загубено деграде, пълно гевезе и тей нататък. Схващай ми мисълта, мисли асоциативно... Абе, мисли си квото искаш. И аз така правя. Да не мислиш, че си мисля мислите предварително. Това, което получаваш е чиста доза импулсивно "изкуство". Бах аз туй изкуство, то по тая логика всеки може да е арт. Аз не съм арт, аз съм просто крайно крив тип, с хоби да пише глупости, качвайки ги в социалната мрежа. Опитвам се да съм готин, това е моя начин да си помисля, че съм една идея по близо до нещата за които бленувам и мечтая. И така...

Настава вечер и месец изгрява. Криво ми е. Гледам аламинут и се чувствам като осран, махморлив шут. Бивш цирков артист, пенсиониран по болест. Болен от артрит, шипове и старческа невроза (не знам дали има такава болест) И пълен шизофреник, естествено - и алкохолик. Да. На там се стремя, мерси. Иначе знам че съм куул, няма проблеми, прая рап, чукам мацки и имам 1206 приятели във фейсбук. Бивам тагнат на готини снимки от супер куул щури банкети и то доста често. Това е моето ежедневие, такъв е моя лайфстайл. Почти съм известен...

11 и половина е. Криво ми е. Гледам Слави и ми се иска да съм богат и известен, макар и банален и тъп. Или поне да съм сценарист, или некакъв си там артист. Под каквато и да е форма, под какъвто и да е начин. Само да съм една идея по-близо до криейтив-арт-шоу-бизнес съсловието. Баси пародията. Много добре знам, че всичко е пълен фарс, фалш, кал и кич... И все пак го желая. Защо ли го желая. Може би, просто защото съм мега кух и прост. Един мечтател нереализирал се, един астронафт, неизлетял. Един пътник загубен. Абе пълен ахмак, тъпанар и самут. Изсулен зленко, деграде и прочие. И така. Пиша си глупостите по дефалт и пия ракия. Пуша и трева. И така... (Моля ви, не ме съдете строго, имайте впредвид, че всичко, което четете в момента е чиста проба лирическа инсинуация, хипербола и прочие. Да, обичам да лавирам със сложните думи, придават ми интелектуален и начетен имидж, който е доста полезен, когато се опитвам да свалям студентки по медицина или право. Понякога ми връзват дори и на мен.)

2:43 е. Чудя се закво ли ги пиша сичките тея глупости. Смятам да си изям шоколадовото яйце, което ми подари Надето и да си лягам. Какво ли ше ми се падне.. Хм.. тръпна в очакване. Мм.. абе, защо са ги ъпгрейднали тея яйца така, едно време по-лесно се отваряха. Сега има неква сложна система, която не мога да схвана, понеже съм леко чужд на това поколение. А, схванах. Най-накрая го отворих. И така, най-официално - падна ми се птеродактилче, което е супер куул. Това е толкова страхотно... Лягам си щастлив и усмихнат...

Клош

Мислите му се разтягаха в пространството, безкрайни и протяжни като паяжина. Падаше по земята и се давеше в прахта, кашляше и плюеше. За нищо не ставаше (според разбиранията на обществото). Беше объркан, свит и депресиран. Трепереше и кълнеше. Не спеше, само пиеше. А почнеше ли да пие - пиеше до припадък. Буквално. Тогава спеше. После пак се будеше и хващаше бутилката. Не знам какво толкова намираше в непрестанната злоупотреба с алкохола. Можеби просто му бе хоби да чувства червата си полуразложени, а стомаха - бунтуващ се като колумбийски революционер през седемдесетте, примерно... Освен тва не издържаше без да пафка трева. Да, да, точно така, марихуаната усмисляше делника му. Хем го приспиваше, хем го развеселяваше. С други думи - мръдваше го от вечно застиналата картинка на сивия работнически делник, който имаха всички останали. Те - хората, паплачта, тълпата. Той не беше от тях. Движеше се като на забавен каданс на фона на останалите, бързащи за някъде. Кой за работа, кой за вкъщи след работа, кой за магазина, кой да плати сметките, кой... да си купи полюлей, примерно. Не, нашия герой не бързаше да си купи нито полюлей, нито лампион. Не му трябваха лампи на него никакви. Не му трябваха и мебели, не му трябваха и излъскани панталони с ръб, нито нова самобръсначка "Жилет" с амнайсе ножчета. Трябваше му само бутилка сливова (или водка/джин/ром/спирт) и едно масе. Да.. и едно масе, дори и без алкохола, но задължително с димящия фас... И какво друго? Можеби малко филосифия, малко изкуство, малко любов? Малко музика (нощна, тиха)? Малко джаз? Да, определено. И нищо друго. Все пак от 3 години Мишо бе станал клошар. Направи го нарочно, по свое усмотрение. Един вид, като своеобразен пърформанс - бунт към обществото, хората, чичковците, лелките и чалгарите. Простите и кухите...

Както и да е. Мишо е клошар на средна възраст. Когато майките се разминават с него, държат в страни децата си. Костюмираните юпита веднагически се преизпълват с гордост при вида му. За миг се почувстват толкова горди от това, че работят в уважавана финансова институция в лъскав бизнес център, баш' на центъра на Варна, карат еди-си-какви си коли, пушат пури, пият скъпо уиски и ходят в определени снобарски (и адски скучни и безвкусни) клубове. При вида на Мишо, пиещ и спящ по пейките над Севастопол, сърцето им се преизпълва с чувство за превъзходство. А при тях чувството на превъзходството е повече от богуугодно, свръхнатурално и неземно красиво. То е божествен допир, то е всевишен душевен оргазъм. То осмисля дните им и целта в живота. Чувството на превъзходство, води до безконечна радост и вътрешна удовлетвореност. При гледката на Мишо дори се сещат за някой определен нов, "забавен виц", който нямат търпение да разкажат в Ротари-клуба, довечера.

Да, Мишо е човек за укор. Срам за своите родители - инженер и учителка, възпитани и работливи хора. Обаче Мишо не се засяга твърде много от това. Е, да, има си своите проблеми, но... за сметка на това е свободен. А не е ли именно свободата, еквивалент на истинското щастие. Или поне основен негов елемент. Можеби, не пълен, или поне не за всеки (като упоменатите банкерчета, примерно). За мен обаче понятията са почти еквивалентни, пряко свързани и зависещи едно от друго.

Да, Мишо е бездомен клошар на 32 години. И не знам защо, но някак си си мисля, че е в пъти по щастлив от теб и мен... Не знам защо...