Търсене в този блог

вторник, декември 21, 2010

Продавачът на хартиени самолети

Чичо Манчо продаваше самолети. Такива, кривички, пооцапани... сгънати от хартия. Надяваше се някой да му купи поне 1 - 2...

И аз се надявах, поне някой да се спре и да му даде 50 стотинки за един сгънат от хартия, или по-точно стар вестник "Трета Възраст", самолет. Така и никой не го направи. И аз не го направих. "Нямах леф" - така се оправдах.

...После Чичо Манчо почина от рак на дебелото черво. Докторите така и не разбраха, че човека страдал от старческа шизофрения (или още синдром на Адлер) и прочие ментални отклонения. Па и кой ще се заинтересува от един човек, продаващ сгънати от стар вестник самолети в най-различни шарки и размери, всяка сряда и неделя след шест следобед, около градинките на "Седмочисленици". Там и без това имаше достатъчно луди, алкохолици, наркоманчета и шибани псевдо-ъндърграунд изсулени пишлемета... И от всякаде миришеше на коз, и от всякаде те молеха за стотинки за спирт (или направо за херца), и от всякаде се чуваше само: "копелее", "батеее", "имаш ли пийсе стутинки", "поста" и "ей, някои ши ходи ли до клекшопа да ми земи ено шуменско?"... Нищо чудно, че чичо Манчо не можа да продаде нито един от лично сгънатите си хартиени самолети точно тук...

Всъщност, продаде само един - на едно красиво набонбонено момиче, което на връщане след парти, продължило до другия ден следобед, беше толкова преливащо от любов, че не се сдържа да си купи едно самолетче. Чичо Манчо, естествено и го подари без пари. Та нали, все пак, така подобаваше етикета, а чичо Манчо си бе потомствен джентълмен...

...Така и не видя момичето отново. Отиде си от рак на дебелото черво...

И тя не го видя отново. Не, че го запомни. Не че щеше да си го спомни ако го беше видяла. Не... тя не помнеше нищо, изобщо... Тя бе едно красиво танцуващо цвете, а чичо Манчо беше старец със синдром на Адлер и рак на дебелото черво...

Публикуване на коментар