Клош

Мислите му се разтягаха в пространството, безкрайни и протяжни като паяжина. Падаше по земята и се давеше в прахта, кашляше и плюеше. За нищо не ставаше (според разбиранията на обществото). Беше объркан, свит и депресиран. Трепереше и кълнеше. Не спеше, само пиеше. А почнеше ли да пие - пиеше до припадък. Буквално. Тогава спеше. После пак се будеше и хващаше бутилката. Не знам какво толкова намираше в непрестанната злоупотреба с алкохола. Можеби просто му бе хоби да чувства червата си полуразложени, а стомаха - бунтуващ се като колумбийски революционер през седемдесетте, примерно... Освен тва не издържаше без да пафка трева. Да, да, точно така, марихуаната усмисляше делника му. Хем го приспиваше, хем го развеселяваше. С други думи - мръдваше го от вечно застиналата картинка на сивия работнически делник, който имаха всички останали. Те - хората, паплачта, тълпата. Той не беше от тях. Движеше се като на забавен каданс на фона на останалите, бързащи за някъде. Кой за работа, кой за вкъщи след работа, кой за магазина, кой да плати сметките, кой... да си купи полюлей, примерно. Не, нашия герой не бързаше да си купи нито полюлей, нито лампион. Не му трябваха лампи на него никакви. Не му трябваха и мебели, не му трябваха и излъскани панталони с ръб, нито нова самобръсначка "Жилет" с амнайсе ножчета. Трябваше му само бутилка сливова (или водка/джин/ром/спирт) и едно масе. Да.. и едно масе, дори и без алкохола, но задължително с димящия фас... И какво друго? Можеби малко филосифия, малко изкуство, малко любов? Малко музика (нощна, тиха)? Малко джаз? Да, определено. И нищо друго. Все пак от 3 години Мишо бе станал клошар. Направи го нарочно, по свое усмотрение. Един вид, като своеобразен пърформанс - бунт към обществото, хората, чичковците, лелките и чалгарите. Простите и кухите...

Както и да е. Мишо е клошар на средна възраст. Когато майките се разминават с него, държат в страни децата си. Костюмираните юпита веднагически се преизпълват с гордост при вида му. За миг се почувстват толкова горди от това, че работят в уважавана финансова институция в лъскав бизнес център, баш' на центъра на Варна, карат еди-си-какви си коли, пушат пури, пият скъпо уиски и ходят в определени снобарски (и адски скучни и безвкусни) клубове. При вида на Мишо, пиещ и спящ по пейките над Севастопол, сърцето им се преизпълва с чувство за превъзходство. А при тях чувството на превъзходството е повече от богуугодно, свръхнатурално и неземно красиво. То е божествен допир, то е всевишен душевен оргазъм. То осмисля дните им и целта в живота. Чувството на превъзходство, води до безконечна радост и вътрешна удовлетвореност. При гледката на Мишо дори се сещат за някой определен нов, "забавен виц", който нямат търпение да разкажат в Ротари-клуба, довечера.

Да, Мишо е човек за укор. Срам за своите родители - инженер и учителка, възпитани и работливи хора. Обаче Мишо не се засяга твърде много от това. Е, да, има си своите проблеми, но... за сметка на това е свободен. А не е ли именно свободата, еквивалент на истинското щастие. Или поне основен негов елемент. Можеби, не пълен, или поне не за всеки (като упоменатите банкерчета, примерно). За мен обаче понятията са почти еквивалентни, пряко свързани и зависещи едно от друго.

Да, Мишо е бездомен клошар на 32 години. И не знам защо, но някак си си мисля, че е в пъти по щастлив от теб и мен... Не знам защо...