Търсене в този блог

сряда, април 14, 2010

Мързелива обърканост....

Отчаяние ли... Примиреност ли..? Не знам, тръгвам да ви говоря за нещо раздвоен от мисълта дали да ви го сервирам като поезия или проза.. И понеже не обичам да мисля и да си сюрпризирам и украсявам мислите смятам да ви го кажа напрао, такова, текстово, прозаично. Иначе кво? Губи се елемента от споделяне... Вие, хора...тълпите, стотиците милионите и стотиците хиляди милиони милярди мои читатели [:)] сте моя личен психолог. А аз съм оня пианка, спрял да пише поезия, прибрал се на село, безперспективен и разочарован, изморенм от живота... макар и толкова обещаващ в началото. Аз съм момчето, което оства докато си изпие докрай бирата, дори и да няма защо да остава понеже нищо, ама абсолютно нищо не се случва... Се едно си седя сам в ъгъла на трикрако столче и гледам "Шоуто на слави" на черно-бял "Респром" без звук... Но пийвайки си биричка и чоплейки семки. Знам, че е тъпо, ама си е зарибявка... Знам, че тряя да кажа "стига" и да променя живота си, но...съм толкова, толкова уморен... Прекарах сумати години по скитане през разни филми и представи за живота... През квартири и работи... През мечти и илюзии... И изпих стотици бири на "Седмочисленици". Напивах се, премрежвах си погледа през сълзи стотици пъти, преосмислях и преориентирах житейските си цели и... и кво? Все още не съм го измислил.. и не знам нищо. Или знам толкова повече? Или съм се успокоил... ? Кротнал, примирил? Ари уе?!? По скоро се чувствам като незадоволена тинейжърка тръгнала да си раздува депресиите и несподелената любов по Ник от Бекстрийтбойс или нещо подобно (поне по мойто време тинейжърките се кефеха на Ник от Бекстрийтбойс, за ся не знам...). По дяволите... Не трябва ли да има нещо.. отвъд всички неосъществени мечти и надежди, отвъд всички загубени битки? Нещо, което да ме кара да забравя, че битките изобщо са загубени, а мечтите неосъществени. Или да промени гледната ми точка и да не го виждам по този начин? Да го приема че това си е един вид, разбираш ли, "порастване" ли кво да е. Ебаси, дамуйбамайката, не съм на шеснайсе, амнайсе, осемнайсе дебааа... и кви глупости ви говоря!?? Ше зема да си купя сто кила кале, мноо ганжа, петнайсемилиона прахчета амфетки и стотици бири и... поне един екс, за накрая... да ми напомня, че има кой да обичам, не за друго.. и ше си ги зема по ред на изброяване, едно след друго... И ше рисувам... Не, по-добре - ще пиша през цялото време... Поезия ли, проза ли, не знам. Ще ми до'е на мига. Па кот напрая. В най-лошия случай, ше предозирам, ше съм на ръба на смъртта и... ае след тва ше се събудя в болница със замъглен поглед (както в американски сладникав филм) и ше...ае ше чувствам, че се пак ми се е случило нещо емоционално дълбоко и значително, коет ше ме накара да се замисля и... преосмисля живота си. Шот ся не моа да мисля, не виждам смисъл да мисля и... дори ме мързи да мисля. Самия факт, че си прая труда да ви пиша всичко тва си е един вид странност за мене... Кво, искам да стана пак некав неразбран романтичен търсач на неосъществими мечти и състояния на духа ли, кво...? О, я да си сипя ена ракия и да спра да ва мисля...
Публикуване на коментар