Търсене в този блог

вторник, ноември 02, 2010

Съдбата на средностатистическия рап-самодеец

В десет и пол'вина в мрака нервно дебна. Цъкам, чопля семки, глеам тъпо и си пълня белия дроб с нова топла дръпка коз. Гърдите ми се затоплят и сърцето забива учестено... За миг. Весел крив и някак по детски безгрижен еуфоричен кик обвзема душицата ми. Изтисквам го, екстрахирам го, концентрирам го. Яхвам веселата вълна и зареждам пълнителя. Пълнителя ми е ментален, пистолета - доста шумен, вокален. Исках да кажа - вокално-инструментален, но.. инструменти няма. Музиката е в главата ми, в хиляди вариации и темпоритми (и всички до един - по-бързи от твоите). Не че не ценя и тихата, нежна, лека, сатенена, соул-фънк, чил-аут музичка. Не, просто, неска съм крив. Се ено съм изжулил три пътеки и ти бъркам в ушичките с парче тел. Не съм от кол взет, нито от въже. И нямам нужда никой да ме отвързва. Аз съм се отвързал отдавна. Доста съм се откачил... шот съм се оттекчил. Не знам оттекчен или оттекчил, нито така ли се пише изобщо (май - не), 'ма - ко май бе, в крайна сметка аз рапер ли съм или академик?!?Гаддем - гаден, долен, дразнещ, повърхностен, тъп и отблъскващ рапер съм... и нищо друго. Да.. даже и емси не съм, измислям си некви думи и прая шум. Бум-бам, колко зле съм и аз не знам. Не знам, седя, говоря, вдигам шум, прах, и лазя по нервите на хората.. Обичам да им гъделичкам с перце между пръстите. Да им бъркам с клечки за зъби в ушите и да.. ги натискам рязко. И да се уригвам гръмко. Да прая бас с пръдни и уригни. И да пия ракия, да, да - и ракияяя!

И така. И ся пак се чудя кви да ги редя и защо го пиша тва, аджеба, дето го пиша, без да знам и аз поначало защо го пиша. И в началото не заех и ся не знам и изобщо нема да мога да вкарам неква заключителна мисъл. Да си резюмирам живота ли? Станал съм още по-зле, мерси, братле. Пиша си глупостите... Мисля да си зема микрофона от Дефото ид а си купя ени слушалки и да почна да прая тъпи непотребни рап тракове. Шот дъската ми трака, хлопа, не ме остая на мира, за бога.. Ко да прая?

Наливам си бира, пак. тя свърши почти. Тоя миг го мразя. Мразя и още хиляди... Мигове. Ценя красивите, от друга страна и съм лудо влюбен в тях. Но.. но се отказвам да се съзтезавам с живота, вече... не мога.. не мога да ида на сяко парте, не моа да чукам сяка мацка. Па и съм смотан, как да мога, 'де се турям аз?...

Както и да е.. Прая си квот си искам, по-добре ако има нещо лошо да си го кажа сам, не да ми го разпраяш ти. Иначе, няя проблеми, приятелчета сме си...

И така.. Седя си на пейката и.. и си мисля. Пуска ме, Стихвам. Мисля.. да зема да се прибирам. Тряя да си зема нещо сладко по пътя. Примерно от новия грозен, но зверски вскусен Лайън. Мен ако питаш си е същия... И сладолед... И/или шоколад. Да, и шоколад, твърдо! И после да си легна, меко, леко. С усмивчица и разтопен шоколад по зъбите. Да тва ми е идеал. Ако имаше и допълнително обслужване, вие се сещате кво, щях да съм най щастливия младеж на света. Хах.. мечтая си. Друго кво?.. Питаш ме д'ъл ше прайм рап ли, бро? Принципно, аз, както винаги, съм мноо навит, ама... и сега не мога... пак съм се надрал... Ко да прая, нося си кръста... Така'а е съдбата на стредностатистическия рап-самодеец, мога ли да избягам от нея?... :)))

Публикуване на коментар