Търсене в този блог

неделя, октомври 02, 2011

Животът на бармана Жоро: Глава 7 и 8 (Последна)

Глава 7: Илюзорното спасение или как колелото на съдбата се завъртя отново:

„Ибаси дългото заглавие на глава... А всъщност к’во е глава в... ъ... книга?” - би запитал сам себе си Жоро, ако бе прочел заглавието на този литературен откъс или т. нар. и по-конкретно казано „глава”. За негова радост, обаче, той не го чете - четете го Вие (за ваше неимоверно щастие и несъмнено райско и свръхбожествено въодушевление, надявам се). Затова в конкретния случай ще бъда директен. Жоро имаше повод за празнуване - бе върнат в бара, на един просег разстояние от неговите бутилки, на ръка разстояние от „фенките” и... ъ... шефа. Това бе леко усъдително, в началото, но после Жоро установи, че не го ебе за Шефа и мож’ да си бачка както си иска, когато си иска, дори веднъж бачка напушен. Имаше хубави капки за очи, спор няма. Се пак шефа, шибания хотел мениджър, бе холандец. „Гръмоотворда”, както го наричаше Жоровия колега - Калин, слухтеше насякъде, нямаше мнение, беше крайно некомпетентен и недоброжелателно настроен , според същия (Калин), но от друга страна той сто про би усетил Жорко по нетретирано натурално напушения поглед на Жорко. Горкия Жорко. Но, Жорко бе пичага, смело момче, не го мислете, не се даваше на паранията на работното място. За него работата в напушено състояние олицетворяваше един усвоен работен процес, извършван с лекота, ей така, дори и на направена глава. И те така...

Но...

На 26-ти август ненадейно Жоро бе уволнен. В Шпаер - един красив, китен, средноголям туристически градец, в който в понастоящия момент се провеждаше некакъв рицарски събор, надяждане с прецели и вурстове, надпиване с бира и ризлинг, надпърдяване с Туби и Тромбони и прочие културни мероприятия. Имаше и музей на техниката, както и огромна църка, която беше толкова ню скуул, че вратата и притежаваше ебаси системите за сигурност, а отдруга страна самата църка претендираше, че е построена 16-ти ли, 17-ти ли век... Е тва пък ако не е пълен културен, религиозен и исторически шарж и фарс па на, кажи ми кво е?!?

Шпаер. Градчето в което Жоро изтърва кораба си за първи път. Където започна всичко, първата черна точка в бележника на Жоровото работно ПОВЕДЕНИЕ. И държание. Факен профешънъл бихевиър. Шибани бихейвиористи...

„Мразя ги! Мразя и Шпаер, деба културното му градче. То ми показа колко хубав е света навън. То ме подхлъзна, културно и социално, то ме пропи, то ме омагьоса и накара да повярвам, че мога да заживея нормално там, дори за миг, дори за 2-3 часа докато тече пиянството ми в някоя кръчма. Сам или с някой. Някоя, някои, никои...? Има ли значение сега? Какво има значение? Нищо...” кълнеше Жоро. Бе съкрушен, отчаян и най-вече леко разочарован от себе си. Изтървал бе голямата пара. Предстоеше му път обратно, дълги дни провесен нос, както и сметки и неуредици. Ай хейт ту пей дъ факен билс, ‘къз а дон’т хев да скил то пей да билс...” редеше отчаено Жоро, на инструментал пуснат на белите слушалки на новия му АйФон 4. Всъщност т’ва бе първия му такъв. Смартфон, изобщо.. дори хубав телефон, ако искаш го наречи. Но няма как, се пак бе работил по Европата, щеше да е тъпо ако, връщайки се сред приятелите си, не се изфука с един такъв. „Те тамън ся навлизат в България. Мацките ше откачат” бе си помислил при покупката му Жоро. Не го ебеше, хич...

И тъй, рапиращ или не, Жоро бе прецакан зле. Здраво ебан в социалното си състояние. Предстоеше му да бъде Безработен Българин, известно време. Поне за първото. За второто го грозеше огромната опасност да остане перманентно. Експортираха го обратно... На Балканите. В България. В центъра на помийната клоака. Софийско поле...

Ай стига до тук. В следващия епизод ще се случат чудеса, обещавам. В по следващия - истински подвизи. Ще видите вие. (бел. авт.)

Глава 8: В монотонните релси на житейския цикъл. София - втора част:

Жоро пиеше кафе. Не, пиеше бира. По му ходеше на имиджа да праска бирчоци от сабалям. Се пак бе неделя. Разхождаше се гол с жълтите си жапанки и припръцваше невинно на интервали. Неопределени интервали. Иначе, Жорко бе добре. Бачкаше леко спряла работа, но нали бачкаше. Ходеше по интервюта. Рап щеше да прави, тъкмо. Постепенно животеца му се нареди и влезе в леко монотонната релса на нормалното съществуване. Та нали това правят нормалните хора - бачкат от 9 до 6, от понеделник до петък. Напиват се петък, напиват се и събота. Неделя - припръцват пред мониторите и си бъркат в носовете. Чоплят семски. Някой пък посещават културни събития. Трети се напиват отново, но по набърже и по до рано. Четвърти се напушват за добро утро и деня им протича ленно и спокойно. Леко непродуктивно но, кой го ебе за продукцията, то и без тва всичко, което се бълва е пълен булшит. Жоро бе решил да не пуши днес. Бе решил да намали тревата и да наблегне на доброто старо пиене. Точно това пиене, заради което бе уволнен. За твърд алкохол си говорим. Употребяваме го петъчно-съботно обилно, а през седмицата - умерено. Ракия, водка, мента, мастика... Сичко е добре дошло в Жоровия организъм. Както и бело („бело жуля смело”), бонбони, гъби, картони, крака, ръце... черни дробове разядени. Цироза, в напреднал стадий. Кой би очаквал че младеж на 25 години, бивше футболистче и перманентно Барманче може да страда от цироза. Добре, че Жоро не страдаше от такава. Или поне официално не му бе известно, че страда от такава. Затова реши да продължи и да се отдаде на пиене и празно съзерцаване на сивата околност. Алкохолизъм с философски привкус магарешка упоритост. Стоицизъм, на който и самия Буда би завидял. Страхотно, чудесно. Речено - сторено. Жоро официално се бе предал на тъмната страна. Чакаше да го отнесат... Чакаше конниците на апокалипсиса. И докато ги чакаше си сръбваше. Боцкаше си и домати. Тъкмо съквартирантката му отиде до магазина за боб и домати. А имаше и ракия. Сещате се накъде бия нали. В крайна сметка Жоро си сипа ракия, отпи я с вид на професионален винен дегустатор и си бодна парче домати. Усмивка изгря на живописното му личице. И това ако не е идилия, здраве му кажи.

Чао, приятели...

Публикуване на коментар