Животът на бармана Жоро: Глава 1 и 2

Глава 1: Ден Първи

Жоро се беше надрал и си бе пийнал бирка. Пусна си порначец, лъсна си една и си легна. Денят му бе чудесен и безкрайно смислен... Нищо ново на хоризонта...

Глава 2: Предисловие

Барманът Жоро работеше като... барман в безизвестна варненска кръчма, разположена на Алея Първа. През лятото бизнеса вървеше и Жорко припечелваше незле. Е, не можеше да си позволи да посещава ежедневно клубовете по Златните, но поне ходеше в Час Пик и Плазза, когато си поиска. И така... Живота си вървеше, чайките цвъкаха, туристите пиеха, а студентите от Толбухин се излежаваха на плажа (за да направят тен, понеже било по-модерно, а нямаха пари за солариум).

И така неусетно дойде зима. Бизнеса замря на пълно, кръчмата бе временно затворена, а Жоро, съответно изпратен в безсрочна неплатена отпуска, т. е. беше уволнен. Това беше тежък удар за барманската му душица. Нямаше повече безплатно пиене, нямаше бакшиши, нямаше пияни туристки...

Жоро не искаше да се предаде на безработицата, ширеща се във Варна. Реши да отиде на гурбет, понеже ги владее езиците, а и занаята му е в ръцете. Речено-сторено. Яви се на интервю, поговори малко „немски”, поговори английски, поизлъга туй-онуй и... беше назначен от някакъв холандец и некъв датчанин, говорещи немски, холандски, датски и английски и вземащи около 8 хиляди евро заплата. Страхотни хора, пълни пичове, мноу куул...

Един месец по-късно Жоро се намираше на некъв речен круизен кораб, работещ като барман. Или по-точно изочаваше предварително определените от фирмата правила и стандарти за извършването на тази работа. Учеше се за пореден път. Нищо, че уж вече владееше занаята. Но... на кораба нищо не бе същото, а бачкането си беше истинско и доста тежичко. От него трябваше да стане универсален служител - барман, келнер, сервитьор в ресторант, а евентуално и готвач. Но нищо де, човек се учи докато е жив. А и най-хубавото е, че накрая се понаучи да прави и някой друг коктейл. Поне да не лъже хората, че уж има опит като барман. И така. Бачкаше по амнайсе часа, през повечето от които се подпираше ту на левия, ту на левия крак и сръбваше водица с лед, тъй като въздуха на кораба беше много сух и изсушаваше устните му. Освен това го го бяха накарали да се обръсне и сега чувстваше кожата на лицето си неприятно суха и раздразнена. Чакаше с нетърпение края на работния ден, в който несъмнено ще можеше да си пийне 2-3-4... халби бира, под надзора на бар мениджъра или шефа му, който всъщност беше 24 годишен унгарски младеж, приятно културен и неприятно сериозен и амбициозен в работата си. Пфф, поне пиеше... От друга страна, обаче, Жоро мразеше такива шефчета - надъхани, мечтаещи за „кариера”в тоя сектор. Защо не ми туриха за шеф некой нашенец или поне балканец - сърбин, румънец или турчин. Щяхме да бачкаме по-малко, да пиеме повече и да вземаме повече бакшиш. „Бах тоз късмет аз, се на мен ли?!?...”

Размисляваше си Жоро за разни житейски тематийки, смучещ кенчета от най-евтината швейцарска бира, която намери в „Лидъл” (49 швейцарски франка, 41 евро цента или около 82 стотинки). „Много готян супермаркет,евтин... и тука го имат, евала...” мърмореше си Жоро. Разхождаше се напред-назад, с цел да си намери евтин стъф и/или курволяк. Се пак беше за малко в тази красива, културна и спокойна страна. Искаше да се възползвува от нея максимално. Жалко само, че нямаше пари. Мал шанс, като никога и т.н... Добре, че некъв неизвестен и непознат френскоговорящ тип го бе почерпил с малко хашиш фор фрий и сега Жорко изгаряше от нетърпение да си направи главата мека пица, да изпие още някой друга бирица, да се прибере, да хапне нещо сладко (най-добре шоколад) и да си бие една пред компа. Ко да прай, и той е човек, една душица мамина сладка, неразбрана и самотна...